Въвеждането на еврото в България е сред най-значимите икономически и
обществени събития в новата история на страната. Наред с очакваните ползи –
по-лесна търговия, по-голяма финансова стабилност и по-дълбока интеграция в
Европейския съюз – темата поражда и сериозни обществени притеснения. Едно
от най-често изразяваните опасения е възможността за необосновано
повишаване на цените на стоки и услуги в процеса на преминаване от лев към
евро.
Именно поради това въпросът за забрана на ценовите увеличения заема
централно място в публичния дебат. Настоящата статия разглежда забраната
за увеличаване на цените, предвидена в Закона за въвеждане на еврото в
Република България (по-нататък ЗВЕРБ).
Съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗВЕРБ „въвеждането на еврото не може да води до
увеличение на цените на стоките и услугите, освен когато това е обосновано от
обективни икономически фактори“.
Формулировката „обективни икономически фактори“ е изяснена в
допълнителните разпоредби на същия закон. Съгласно § 1, т. 6 „обективни
икономически фактори“ са външни за търговеца, предоставящ стоки и услуги на
потребители, документируеми промени в разходите за производство, доставка,
съхранение и продажба, както и нормативни промени, извънредни
обстоятелства, форсмажор и други фактори, които имат пряко и съществено
отражение върху себестойността.
Изводът, до който стигам при тълкуването на тази разпоредба, е че под
„външни за търговеца фактори“ се разбират фактори, произтичащи от реални
промени в икономическата среда, а не от негово субективно решение или
търговска стратегия.
Същевременно факторите, обосноваващи повишаване на цените, следва да
бъдат документируеми, като търговецът носи задължението да докаже тяхното
настъпване чрез представяне на фактури, договори, официални уведомления
или други релевантни документи.
Сериозен недостатък на понятието „обективни икономически фактори“ съгласно
§ 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗВЕРБ е, че законодателят
изброява примерно факторите, които обосновават законосъобразното
повишаване на цените, макар и да дава възможност и “други фактори” да бъдат
признати като обективни икономически фактори.
В тази връзка може да се отбележи, че увеличението на минималната работна
заплата несъмнено попада в обхвата на понятието „обективни икономически
фактори“, тъй като се определя с нормативен акт.
Бизнесът обаче често е принуден да увеличи възнагражденията на своите
работници и служители с цел привличане и задържане на квалифицирани
кадри в условията на недостиг на работна сила и засилена конкуренция на
пазара на труда. При такова увеличение на трудовите възнаграждения
търговците обективно се изправят пред нарастване на разходите и
необходимост от повишаване на цените на предлаганите от тях стоки и услуги.
Размерът на работната заплата извън минимално установения праг обаче
зависи от волята на търговеца и не представлява „външен за него фактор“,
поради което може да се приеме, че подобно увеличение не попада в обхвата
на „обективен икономически фактор“ по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗВЕРБ.
В условия на недостиг на работна сила подобни увеличения на
възнагражденията са икономически обосновани, макар формално да
произтичат от вътрешно управленски решение, т.е от волята на търговеца.
Липсата на изрично признаване на разходите за труд като “обективен
икономически фактор” създава правна несигурност и риск от санкции от страна
на контролните органи, които ще имат широко право за преценка и възможност
да не прилагат еднакво закона.
Според мен увеличението на разходите за труд е резултат от външна
икономическа среда, т.е представлява “външен икономически фактор”, тъй
като, предвид наличието на инфлация и недостиг на работна сила, може да се
приеме, че е налице липса на реална икономическа алтернатива за търговците
и съответно отказът от увеличение на възнагражденията би довел до загуба на
персонал и невъзможност за изпълнение на договорни задължения.
Ето защо намирам за правилно, de lege ferenda, разходите за труд да бъдат
изрично признати като “обективен икономически фактор”.